Публикации

Натрапване

Изображение
11 ноември. 23.23 часа. Не мога да заспя, имам нужда от движение, от живот. Искам да предизвикам съдбата, защото усещам как рутината бавно ме погубва, а бездействието бавно убива същността ми. Нахлузвам любимото тъмносиньо палто и се спускам по булевард Септемврийски, посока градинката на улица Висока поляна. Насочвам се към последната пейка под премигащото, като във филм на ужасите, улично осветление. Студен северен вятър разпилява косата ми. Запалвам цигара, а димът се разнася покрай мен и замъглява очите ми. Взирам се в далечината, където Луната е осветила статична фигура на мъж. Лампата над мен се включи и след секунди отново настана мрак. Силуетът се размърда и потегли устремен право към мен. За миг се разколебах, но адреналинът, който премина по цялото ми тяло ме закова на пейката, в очакване. Нетипично на излизане не взех нищо за самозащита, въпреки това съм готова за съревнование. Знак от съдбата? – не вярвам в това.  Сега съм уязвима и сама... Очакване, адреналин, ст

Червените обувки с тънък ток

Изображение
Минаваше полунощ. Очите ѝ натежаваха, но умът не ѝ даваше да заспи. Изведнъж я обгърна усещане за цялост и съвършенство. Удоволствие от ароматна прегръдка с мирис на ванилия, мускус и лек цитрусов полъх. Вратата на къщата не беше заключена. Тя я открехна, и когато влезе погледна вляво, където стоеше старото антре. Преброи до три и след това с наслада отвори широко неговите врати, където бяха наредени обувките на майка ѝ. Тя обожаваше да ги пренарежда отново… и отново, да дефилира в дългия тесен коридор, сякаш е на световния подиум и нищо друго нямаше значение.  Снимка: Pinterest Искаше ѝ се да се отдаде изцяло на този момент, затова се опита да не мисли дали това беше типичното момичешко занимание или опит да компенсира липсата, която чувстваше в живота си. Подреждаше, пренареждаше, премисляше, почистваше, изхвърляше и сякаш ставаше все по-голям хаос. Никога не успя да си обясни на какво точно се дължеше усещането за празнота в живота ѝ, което с нищо не можеше да

Избрани

***** Малкият Чипоноско бе изпаднал в беда на асфалта залисан да отпечата следа.  Гуми с охота въртеше в захлас,  засилил се беше по склона в екстаз. Но над велосипеда изгуби контрол и тупна по дупе от своя детски престол. Сълзите горчиви опита да скрие (нали е голям) побърза с ръце - лице да закрие. След миг се изправи.  Изтупа прахта.  С листо от смокиня изчисти кръвта.  Гордо усмихна се леко,  въздиша по детски няколко пъти тежко. Потегли въртейки педали с все сила отново,  и бръмна по баира повторно надолу.  ***** Жабата подава се от блатото зелено.  Навън не е вече толкова студено.  Омазана със слуз и кал, демонстрира авторитетния си тя вокал. Цяла зима заровена в земята,  сега пъчи се под небесата. Гордо се оглежда,  пълна с надежда, че днес ще хапне някоя муха, ще прати на небето бедната душа. Кряка, кряка и подскача, от скок на скок все по-силно вряка.  Щастлива, че дошла е пролетта, съвсем забравила безопасност

Когато баба ти е хакер-модератор. Продължението.

Изображение
Една отдавна забравена певица пееше, че баба ѝ била фаталната жена, която слушала своите мечти на грамофон. Била и тра-ла-ла. Я бе, я! Елате да видите моята баба, която си пуска „Антилопа, гъзела...“ в Ютуб, и пак ще говорим кой е тра-ла-ла. Казва, че тази песен подобрявала чудесно настроението ѝ, въпреки че изобщо не я харесвала. Или с други думи баба ми е в плен на новото време и новите технологии, затова без капка срам и никаква носталгия по отминалото време е заместила грамофона със смартфон. Тази радикална промяна ѝ помага да поназвайва туй-онуй за живота извън сериалите, а именно за боравенето със сложните устройства и техните приложения, за които изрично съм я инструктирала да не актуализира. Това е така, защото преди известно време ми се обади по телефона обичайно силно обезпокоена:  -Даре, пак нещо стана с телефона ми. Инсталирах си някакви емотикони и сега цялото ми меню е разбъркано и не знам как да го оправя, а и не мога да деинсталирам приложението, което инсталира

Мистичните ритуали на баба Айшеко от село Врачково

Изображение
Преди време една приятелка ми сподели, че неин колега ѝ разказал за някаква ясновидка, която „много познавала“, и ми предложи да отидем да се позабавляваме, хвърляйки един небрежен поглед към утрешния ден. Как да откаже човек на такова апетитно предложение, даже не се и замислих. И докато го кажа вече пътувахме с автобус към селото на бъдещето, потрепервайки от екстаз при мисълта за срещата с баба ни Айшеко от село Врачково. Тя нямала тарифа. Вземала колкото ѝ оставиш, но в последствие разбрахме, че десет лева не ги харесвала, защото две кутии цигари ги пушила за половин ден. Тъй че настоявала минимум за 20-тачка, за да остане все пак и за хляб, ни каза тя.  Баба ни изглежда типично за жена - гледачка на нейната възраст. Косата ѝ е дълга до кръста и боядисана в оранжев цвят, която прилежно е прибрала в две дълги плитки, подаващи се под забрадката ѝ. Изражението ѝ е приветливо, а устните ѝ оформят усмивка, която показва беззъбието в устата ѝ. Облечена е с тигров шалвар и дебе

Хлопатар в кварталния магазин

Изображение
Дрезгав глас, червендалесто лице, уникален и единствен по рода си пожълтял от супа мустак. Чорлава, степана и отдавна неподстригвана коса. Високо челото, а под него – големи, ококорени и пъстри на цвят очи, излъчващи лукавост – това е Хлопатар. Гордо и смело стъпва по градските улици. Оглежда се в тях и вижда там себе си. Уютно му е някак, когато наоколо има мръсотия и безпорядък. Допушва поредната цигара и изстрелва фаса на няколко метра пред себе си, за да може след това, преминавайки да го стъпче с овехтелите си обуща. Запътил се е към кварталния магазин за да изпълни заръката на своята ДулЦинея (някога беше дочул от по-интелигентните пияници на съседната маса в близката кръчма да обсъждат някаква си ДулЦинея, така и не разбра какво точно коментираха, но му хареса произношението, въпреки че го беше запомнил грешно. Затова реши така да нарича своята любима, докато я обичаше, след това на галено ѝ казваше просто Она).  Хлопатар се спира точно пред вратата на магазина и старателно