DARya

Той отвори очи. Беше сутрин. Поредният шибан ден. От онези, в които усещаше тежест в душата си, която се съпротивляваше вътре в него и сякаш му казваше: „Пусни ме да си ходя, нещастник такъв! Ако знаех, че ще излезеш толкова безполезен боклук никога нямаше да се обвържа с теб!“ Тежеше му, сякаш носеше цялата болка, тъга и нещастие на света вътре в себе си. Ден, в който му се искаше никога повече да не беше ставал от леглото. В който му се искаше да не беше го събудила алармата. Поредният ден, в който осъзнаваше какъв страхливец е. В който си даваше сметка, че нищо нямаше смисъл, но въпреки това все още имаше сили да продължи. Всъщност не, нямаше сили, това което го държеше жив беше страхът. Страхът крепи човека. Той е последното нещо, което умира в него. Не надеждата. Не любовта. Не вярата. След като си отиде страхът след него си отива и животът. А после и човекът.  Вечерта с компанията се бяхме събрали в кръчмата на Цецо за по бира. Стенли свиреше на китарата и пееше, а ние припявахме

Лично творчество  Може би нещо глупаво в този ред на мисли: "От нас да знаете - красотата няма да спаси света, напротив - ще го погуби" или "може да сме красиви, но това не означава, че сме щастливи", "красотата винаги носи страдание", или ли пък "погледнете нашата метаморфоза. Бихме казали така - за да разгърнеш потенциала си и да повярваш във възможностите си е нужно само един човек да повярва в теб и да те насочи по правилния път. В противен случай би умрял бавно и мъчително от ударите в стъклото в търсене на правилния път към отворения прозорец." Но пеперудите не могат да говорят, затова нищо няма да ви кажат и нищо няма да научите от тях, само ще ви оставят да се наслаждавате на красотата им. Поне това все още може... 🦋  

Във въздуха се носи аромат на печен пипер. Лютеница. Туршия. И ракия. Гората опустява.  Листата запълват сивите дупки.  Лястовичките се сбогуват с песен. Скоро снежинки ще скрият усмивката на слънцето.  Любовта към лятото заспива зимен сън. Довиждане, до август...

Бях излязла по работа из града. След като приключих със задачите се запътих към вкъщи. Вървях по тротоара, но в момента, в който вдигнах поглед един човек, на няколко метра пред мен, изтърва малката торбичка, която държеше в дясната си ръка. Приближавайки се, видях, че прибира обратно в скъсания найлон малки бутилки от минерална вода, но не бяха пълни с вода, а вероятно с ракия. По лъкатушещото му тяло разбрах, че явно вече беше консумирал немалко количество от спиртната напитка. Нещастието винаги прозира през очите на хората. Усеща се в интонацията, с която говорят. Забелязва се в стойката на тялото, в движенията. Колкото ѝ да се опитваш да го прикриеш то е там, вътре в душата ти, и изплува в очите ти. Не можеш да го скриеш. Все едно да скриеш брачната халка на лявата ръка от дясната. Не можеш.  „Познавам тоя поглед – ми каза той – мислиш си, че изглеждам ужасно жалък. Изпитваш отвращение, нали? – стисна зъби от гняв и продължи – да! Злоупотребявам всеки ден. Всяка нощ. Навсякъ

Вероятно на всеки се е случвало (по погрешка, казват ставало) да вземе някоя овехтяла монета (или банкнота), абе мръсна, исках да кажа, а след това да не може да я "пробута" н икъде, защото хората не искат "мръсни" пари. Ами да! Има някаква логика, може би...  Днес на касата в магазина ми върнаха два лева. Мръсни бяха. Забелязах! Но аз обикновено нямам претенции колко чисти са парите, които прибирам в портмонето си, защото смятам, че по презумпция всички пари са" мръсни", в пряк и преносен смисъл. Е, стига да не са скъсани на две, три или четири парчета, защото тогава вече са неспасяеми. Пък и от опит знам, че по-опасни от мръсотиите по монетите са нечистотиите по душите. Парите все някак ще ги измиеш, ще ги изпереш, абе все ще се изчистят, ама душите на хората как? Не става...  Нечистоплътната душа представлява много по-голяма опасност за околните, отколкото мръсната монета. На касата в друг магазин вадя мръсната монета. Добавям я към ост

Запътвам се към хранителния магазин. На входа му се засичаме с един непознат господин. Той, като един истински джентълмен, ме избутва на прага на вратата, за да влезе първи и възможно по-бързо. Вероятно се е засилил за някоя промоционална оферта. Толкова бърза, че се блъска в мен. Аз: „Извинете!“, той, преживяйки нещо в устата си: „Ко ми се извиняваш, уе, ай глей си в краката!“ Аз в краката си гледам, но ти можеш да погледнеш в книжката „Как да се държим в обществото“, например.  Наредила съм се пред студената витрината и чакам да дойде моя ред, за да си купя сирене, че ми трябва спешно. Пред мен е една дама, а зад мен един господин. Идва моят ред. Продавачката: „Добър ден, какво ще желаете!“ Аз:„Добър ден! 500 гр. от сирене „Северно сияние“, моля!“ Онзи зад мен: „Едно кило от ей оня кашкавал!“ Продавачката: „Но господине, дамата е преди Вас.“ „Давай от оня кашкавал там ти казвам!“ Продавачката сърдито: „От кой? От този ли?“ Клиентът: „Не бе, душата, от ей ония кашкавал там, бе!“

Чакалнята на гарата е стратегическо място. Е, било е. Сега е просто поредната разпадаща се част от миналото с едва доловим полъх на сантименталност. Животът между стените отдавна си е отишъл и единствено въображението може да възобнови унищожените парченца живот наоколо.  Минавам през подлеза и влизам в чакалнята на гарата. Обикновено вътре е толкова безлюдно, че човек трудно вече би могъл да си го представи по друг начин. През нощта гарата не е най-подходящото място за преминаване. На моменти изглежда зловещо и повече опасно. Някога обаче е била пълна с хора, които с трепет са чакали да се качат на влака, да се настанят удобно в купето и да потеглят към някое приключение. А сега хора с желание за приключения няма.  Преминавайки през чакалнята чух женски глас. Звучеше някак разярено. Интуитивно очите ми веднага започнаха да търсят откъде идва тази олелия. Виковете рикошираха в ронещите се стени: "Изчезвай от тука! Чуваш ли какво ти казах! Веднага! Цялата чакалня смърд

Не си спомням точно кога се случи. Бях малко коте, когато един малък и един голям човек ме срещнаха на улицата.  - О, виж колко е сладко! – каза с умиление то – мамо, може ли да си го вземем вкъщи? – попита хлапето.  - Не! – отговори майка му.  - Но защо?  - Защото изисква много грижи, а в момента няма кой да се грижи за него. И нали знаеш, че баща ти никак не обича животни? – каза майката и допълни с досада, говорейки на себе си – той и хора не обича, но това е друг въпрос.  - Но, мамо, моля те! Обещавам, че аз ще се грижа за него. Ще го храня, ще го обичам и ще го галя винаги. Тате ще се съгласи. Моля те, моля те…  - Казах не! – малкият се разплака. Тръгнаха си, а аз продължих да се скитам. След известно време се върнаха. Явно хлапето беше убедило майка си и директно ме взеха с тях. Заведоха ме на ветеринар и после в техния дом. Всичко изглеждаше наред, докато не се появи третият човек вкъщи. Онзи, който наричаха баща на хлапето. Той постоянно ме гонеше и подри

Минавам през подлеза на гарата и се запътвам към центъра на града. Някъде по средата баба и дядо вървят по тротоара, хванати за ръка, а аз зад тях. Отпечатъкът на времето е оставил множество физически следи върху тях. Жаркото слънце грее безмилостно. Вървят бавно. Малки капчици пот се спускат по телата им.  - Изморена ли си?  - Много ми е топло, но ще издържа.  - Хайде, дай ми тази чанта.  - Не ми тежи.  - Аз ще я нося.  - Не искам да се натоварваш излишно.  - Ако се наложи и теб ще понеса, само дай знак.  Той грабна чантата ѝ. Вървим и мълчим. Жената:  - Ако си се изморил аз ще нося чантата.  - Ти само ме дръж за ръката.  - Държа те.  - Не ме пускай.  - Няма.  - Добре. Не искам да ти се случи нещо, точно когато ръката ти не държи моята.  Погледнаха се, а на лицата им се образуваха усмивки, изпълнени с любов. Вървим. Те пред мен. Аз зад тях.  - Норче, много те обичам, нали знаеш?  - Знам.  - Не пускай ръ

Ежедневно срещаме публикации и коментари на хора, които изказват в социалните мрежи своето мнение за COVID-19.  Някои от тях са налудничави, други смешни или иронични, а трети звучат твърде нелепо. Започвам с един коментар на една дама, която написа в една група, създадена за обмен на опит и споделяне на актуална информация относно Covid-19, следното:  „Очевидно много неща ще ви се изяснят, но късно. Дотогава може да се посмеете…“  Е, хайде да се посмеем!  1. Смеете се, но този вирус наистина е направен от американците и свалят имунитета на хората с 5G, за да може слабите да умрат и правителствата да ни подготвят за война с извънземните.  2. Знаеш ли, през 2010 година за пръв път разбрах за чипизацията на хората. Тогава никой не го вярваше, но сега доста хора са с чипове. Тук не става дума за вяра, те хората на всичко се присмиват, защото са неосведомени или заблудени, или примитивни, или всичко наведнъж. Да не споменавам колко са арогантни, самодоволни и к

След като баба ми натрупа голям арсенал от знания, относно боравенето с технологиите, започна безразборно и безспирно (а и безцелно) да обикаля виртуалното пространство. Съгласете се, че именно безцелното шляене в интернет е лишено от критичност, което прави човек по-лесно податлив на манипулация, почти както когато е влюбен. Това е страст, болестно състояние.  Често получавам от баба ми съобщения с рецепти (готварските рецепти няма да ги споменавам, защото изобилстват) за лечение, като например: „Домашна паста лекува кариеси, избелва зъбите и укрепва венците.“ Получавам и най-различни препратки към статии, със снимка на краставица например, в които е описано как с природна медицина да се лекуват рак и други болести. Или пък четиво със заглавие: „В човешкото тяло е заложена сила, която може да самолекува всичко!“ Или: „Тибетски монаси съветват: Пийте това и ще живеете толкова дълго, че ще ви писне!“ Да, досетихте се, че чета предимно и само заглавията на пратеното от баба

Ставаме сутринта. Криси е в прекрасно настроение. Това може да се тълкува по два начина – или денят ще бъде хубав, или денят ще бъде ужасен. Поглежда си учебната програма – вторият час има английски. Продължаваме деня по втория начин.  Имам заявка от Криси да играем с динозаврите. Мога ли да откажа такова апетитно предложение – не! Започваме. Разпределяме. Изясняваме си ролите. Обсъждаме стратегии. Криси включва в играта и конете. Първо започваме с установяване на пола им.    Оказа се, че повечето коне са мъжки. Е, тука пък, ако не видите някоя световна конспирация значи имате нужда от очила.  На другия ден следобед най-накрая се случи чудото, което чакахме толкова седмици – зъбът на Криси падна, докато се храни. Съобщава ми, че го е глътнал. След като установи това обаче се сгромоляса върху леглото, имитирайки безпомощно и агонизиращо състояние, защото според него зъбът е разрязал вътрешностите му и много го боли. Възползвам се от чудесната възможност да изям послед