Darya

В театралната зала първо се чу синоптичната прогноза: „Времето днес ще бъде слънчево. На места ще се развиват купесто-дъждовни облаци. Очакват се гръмотевични бури, поройни валежи и опасност от градушки и силни виелици“, каза синоптикът, а времето го прекъсна гневно: Едно нещо не мога да разбера в този живот! – не мога да си обясня как някакъв си синоптик и екипът му знаят по-добре от мен какво ще бъде времето вътре в мен?! Някой може ли да ми обясни? – зададе риторично въпроса си времето и настъпи неловка тишина. Синоптикът допълни: „Ето затова, драги зрители, днес прогнозата е толкова пъстра и нелогична. Просто времето винаги е непредвидимо, дори и за нас...“ - Искаше ми се да можех да бъда гореща като слънцето... – каза зимата. - Вместо да се отдавам на градусите си, сега можеше да бъда любовта и да рея волно и свободно душата си – каза лятото. - Да бях разбрала живота... – каза с тъга есента. - Аз пък изобщо не разбирам за какво сме се събрали тук, след като вие само хленчите!? –...

Минавам по обичайния сутрешен маршрут. По пътя срещам повече боклуци, отколкото хора. На автогарата дежурните градски чистачи явно са отпуск. Определено се забелязва отсъствието им. А ако професията им беше такава, че от тях зависеха човешки животи? И ако от чистотата на градските улици зависеше например твоят живот? А ако някой следеше за реда и не допускаше боклуците да са повече от хората? А ако просто имахме самосъзнанието да не се превръщаме в по-големи боклуци от боклуците... В "ако" се крият най-големите надежди и най-големите разочарования.  Вървя надолу. Трите пейки всеки път са разположени на различни места. Тази сутрин не са заети. Избирам тази със сянката. Както обикновено слушам музика. И както най-често – слушам P.I.F. - „Невидимо дете“. Тази песен ми е на душата, както се казва, откакто съм я чула за първи път. Един живот, описан в песен. Толкова елементарно и същевременно толкова сложно. Толкова кратко и ясно: „... луни, мечти... копнеж и страх... защо боли? Н...

Някъде не толкова далеч, нито прекалено близо.  Не в края на света, нито в началото.  Когато си отива лятото, но все още не е дошла есента.  Някъде към края на деня, но не и съвсем през нощта.  Две не съвсем деца, нито прекалено възрастни.  Разсъждавали върху важните неща от живота, но не най-важните.  Преди да полетят, и малко след това…  Красотата им карала минувачите да се спират. Да ги гледат дълго, с възхищение. Но не всеки би могъл да види какво се крие зад красотата и симбиозата помежду им.  Ще направят последния си полет, но пак ще се завърнат.  Ще възкръснат... Вятърът ще ги обгръща с носталгия по отминалите летни дни.  В шума тихичко ще си шептят... - Виждаш ли я тази роза там? Аз трябваше да бъда на нейно място. Щях да бъда също толкова изящна и грациозна. Даже и повече. Всички щяха да ме гледат с възхищение в навлажнените си очи. В същото време нямаше да смеят да ме докоснат, защото щяха да са наясно, че това ще ги нарани....

Времето работеше както обикновено по график, но често се случваше по независещи от него обстоятелства да се налага да действа непредвидимо и според възникналите обстоятелства.  Времето и годишните сезони напоследък често бяха в конфликт, което несъмнено усложняваше екипната им работа. В същото време бяха наясно, че не могат да съществуват един без друг. Отношенията им бяха непредсказуеми. Гонеха се. Настигаха се. После изоставаха. Изоставяха се понякога. И после пак бяха заедно сякаш нищо не е било.  Беше нощ. Купесто-дъждовните облаци в небето се виждаха като тъмни петна. Сякаш художник беше изрисувал с четка цялата болка, която носеше в себе си. Уж трябваше да е пролет. Дори наближаваше лятото, а сякаш беше есен и идваше зимата. Такива пакости правиха сезоните, че времето не само не успяваше да смогне на емоционалната им нестабилност, а вече усещаше как и самото то започваше силно да се разклаща в иначе стабилната си, зряла същност, а това още по-осезаемо го изкарваше извън ...

 

Никога не съм си помислял, че ще се срещнем някога по този начин. И изобщо, че животът някога ще ни срещне. Вероятно съзнанието ми е било толкова ограничено, че не е могло да си представи, че ще ми се случи всичко това, което преживявам днес. Спомням си, когато за първи път я държах в обятията си. Виждах в нея толкова невинност и чистота. Не знаех какво бих могъл да направя за нея. Как бих могъл да ѝ се отблагодаря, че дойде в живота ми точно тогава, когато всичко беше загубило цвят и смисъл. И нямаше път напред. Когато най-накрая се прибрахме вкъщи си сипах уиски и се настаних удобно  на стола. Погледът ми беше все към нея. Нямах търпение да я видя как расте пред очите ми. Как се разлиства. Как се извисява, поемайки своя път нагоре. Представях си как животът в нея кипи и това беше единственото, което ме крепеше, докато онзи живот в мен угасваше. Чувствах се като пълен неудачник, защото ясно съзнавах, че не съм готов. Не съм готов да ѝ дам всичко, от което би имала нужда. Как бих м...

Познавах Радина от много години. Както се казва – откакто се помня. Казват, че някои хора се раждат с късмет. Други – под щастлива звезда. Радина се беше родила под голо небе. Черно. Тъмносиньо му казваше тя, за да ѝ звучи по-леко. Без звезди. Без късмет. Сега пък ще кажеш, че това е оправдание на безхарактерните хора. Да, знам, може и така да е. Онзи, който съществува предимно в съзнанието ни, е най-лесно да бъде обвинен. Нали знаеш – късметът, съдбата, господ, някоя невидима сила… Все си намираме виновник за грешките, за нещастието.  - Знаеш ли – каза ми тя – аз собствения си живот не мога да наредя, не мога да се взема в ръце, пък какво остава за нечий друг живот. Но пък да ти призная много ми се иска. Възрастният мъж, за който ти споменах днес, беше на около 80 години. С бяла сресана коса. С тъмносиня раирана риза, запасана в тъмносив панталон. Над ризата – сако. Кафяво. И то на рае. Черни лъснати обувки. А погледът му един такъв пронизващ. Сякаш е събрал цялата болка на свет...

Странно време беше. Дъжд, сняг, виелица, а сетне грейне едно слънце сякаш нищо не е било. Времето навън е като времето вътре. Вътре в нас имах предвид. Разликата помежду им се крие в това, че сезоните вътре се сменят много по-често, много по-драматично и по-болезнено. Понякога са толкова объркани, че не съумяват да спазят никаква последователност. Кой след кой следва, кой липсва, кой бърза или закъснява... Никакъв ред, никакъв синхрон и мисъл. Но това пък им дава едно предимство – трудно е да бъдат предвидени, а още по-малко да бъдат разбрани. Но ги има. И честно казано е хубаво, че ги има, нали? Едва ли някой би могъл да си представи живота без сезони. И без чувства. Макар и тъга, макар и гняв, макар и отчаяние, студ или пък самота. Но пък покрай тях винаги се ражда и някаква частица обич. Идва прозрение. И после осъзнаване. Че има смисъл във всяко едно съществуване и то следва своя естествен ход. Човек би живял напразно, ако не би искал да промени поне едно нещо в миналото си. Да вър...

Тази история е такава, че нито е за разказване, нито за слушане.  Беше ранна пролет или късна зима. Не съм сигурна точно за сезона, но беше точно тогава, когато животът се възражда отново. Когато ритъмът на сърцата се рестартира и те пак забиват в симбиоза с настъпващата топлина. Ритъм, препускащ в тръс. Бяг в търсене на... в търсене на правилния път. Накратко с нея се срещнахме преди не чак толкова много години. Не помня точно колко. Е, не, не, не съм чак толкова стара, просто нали се сещаш – в това забързано ежедневие… Знаеш как е. Та истината на истините е такава, че в стремежа си да не се отклони отвъд мантинелите пропускаше важните и правилни отвесни пътечки. Така попадна в един безмилостен, безсмислен и изтощителен бяг. Е, не можеше да отрече, че по пътя е срещала някое цвете, коте или птиче. Някой объркан минзухар или случайно попаднал снежен човек. Някаква малка любов. Пролетна. Природна. Една такава чиста и неосквернена. Не, не, какви ги говориш, случайностите не съществув...

След дълъг и изморителен път Коледната звезда най-накрая пристигна в своя дом, където щеше да прекара остатъка от живота си. Беше още прекалено малка, за да може да осъзнае какво се случва, затова сърцето ѝ беше изпълнено единствено с трепет, а съзнанието ѝ беше обзето от множество мечти. Там, където отиваше обаче, нямаше да е сама. В съседство щеше да съжителства с голямо красиво цвете. Коледната звезда беше много щастлива, че ще си има компания и радостно поздрави Цветето: - Добър ден, красиво Цвете – Цветето я погледна с крайчето на листата си и не продума и дума – добър ден!, повтори Звездата. Последва отново мълчание, след което Цветето обърна с гръб листата си и заговори с раздразнение в пространството:  - Само някаква досадница ми трябваше точно сега!  - Пътувах много за да стигна дотук, но не предполагах, че ще си имам компания. А сега съм истински щастлива, че има с кого да си поговоря.  - Това съм го чувал много пъти. Какво искаш?  - Какво искам ли? – нищо....

Почивният ми ден беше натоварен с изпълнението на най-различни задачи, които чакаха своя ред. Отмятах ги една по една, а последно трябваше да мина през хранителния магазин. Обадих се на баба ми да я питам дали има нужда от нещо от магазина, ако е необходимо и през аптеката ще мина, ако каже и на северния полюс ще ида, ако има нужда и до Луната ще отскоча. Отговорът беше:  „Дарино, престани! Не съм инвалид. Престани да ме третираш като малко дете. Като искам нещо сама ще ида да си взема. Ееее, аамааа...“, и затвори телефона, а малко по-късно батерията на телефона ми приключи и бях загубила представа за времето. Влизайки в магазина забелязах, че наоколо са ме обградили само хора на възраст 65+. Смутих се. - Извинявайте, колко е часа? – попитах продавачката от кварталния магазин. - Пет без пет – каза тя. Чудесно, помислих, тогава какво правят всички тези възрастни хора наоколо в този час, след като времето им за пазар отдавна е изтекло, м? Лутах се известно време между касетката с кар...