DARya

Времето работеше както обикновено по график, но често се случваше по независещи от него обстоятелства да се налага да действа непредвидимо и според възникналите обстоятелства.  Времето и годишните сезони напоследък често бяха в конфликт, което несъмнено усложняваше екипната им работа. В същото време бяха наясно, че не могат да съществуват един без друг. Отношенията им бяха непредсказуеми. Гонеха се. Настигаха се. После изоставаха. Изоставяха се понякога. И после пак бяха заедно сякаш нищо не е било.  Беше нощ. Купесто-дъждовните облаци в небето се виждаха като тъмни петна. Сякаш художник беше изрисувал с четка цялата болка, която носеше в себе си. Уж трябваше да е пролет. Дори наближаваше лятото, а сякаш беше есен и идваше зимата. Такива пакости правиха сезоните, че времето не само не успяваше да смогне на емоционалната им нестабилност, а вече усещаше как и самото то започваше силно да се разклаща в иначе стабилната си, зряла същност, а това още по-осезаемо го изкарваше извън строя.  М

 

Никога не съм си помислял, че ще се срещнем някога по този начин. И изобщо, че животът някога ще ни срещне. Вероятно съзнанието ми е било толкова ограничено, че не е могло да си представи, че ще ми се случи всичко това, което преживявам днес. Спомням си, когато за първи път я държах в обятията си. Виждах в нея толкова невинност и чистота. Не знаех какво бих могъл да направя за нея. Как бих могъл да ѝ се отблагодаря, че дойде в живота ми точно тогава, когато всичко беше загубило цвят и смисъл. И нямаше път напред. Когато най-накрая се прибрахме вкъщи си сипах уиски и се настаних удобно  на стола. Погледът ми беше все към нея. Нямах търпение да я видя как расте пред очите ми. Как се разлиства. Как се извисява, поемайки своя път нагоре. Представях си как животът в нея кипи и това беше единственото, което ме крепеше, докато онзи живот в мен угасваше. Чувствах се като пълен неудачник, защото ясно съзнавах, че не съм готов. Не съм готов да ѝ дам всичко, от което би имала нужда. Как бих могъл

Познавах Радина от много години. Както се казва – откакто се помня. Казват, че някои хора се раждат с късмет. Други – под щастлива звезда. Радина се беше родила под голо небе. Черно. Тъмносиньо му казваше тя, за да ѝ звучи по-леко. Без звезди. Без късмет. Сега пък ще кажеш, че това е оправдание на безхарактерните хора. Да, знам, може и така да е. Онзи, който съществува предимно в съзнанието ни, е най-лесно да бъде обвинен. Нали знаеш – късметът, съдбата, господ, някоя невидима сила… Все си намираме виновник за грешките, за нещастието.  - Знаеш ли – каза ми тя – аз собствения си живот не мога да наредя, не мога да се взема в ръце, пък какво остава за нечий друг живот. Но пък да ти призная много ми се иска. Възрастният мъж, за който ти споменах днес, беше на около 80 години. С бяла сресана коса. С тъмносиня раирана риза, запасана в тъмносив панталон. Над ризата – сако. Кафяво. И то на рае. Черни лъснати обувки. А погледът му един такъв пронизващ. Сякаш е събрал цялата болка на света в

 

Странно време беше. Дъжд, сняг, виелица, а сетне грейне едно слънце сякаш нищо не е било. Времето навън е като времето вътре. Вътре в нас имах предвид. Разликата помежду им се крие в това, че сезоните вътре се сменят много по-често, много по-драматично и по-болезнено. Понякога са толкова объркани, че не съумяват да спазят никаква последователност. Кой след кой следва, кой липсва, кой бърза или закъснява... Никакъв ред, никакъв синхрон и мисъл. Но това пък им дава едно предимство – трудно е да бъдат предвидени, а още по-малко да бъдат разбрани. Но ги има. И честно казано е хубаво, че ги има, нали? Едва ли някой би могъл да си представи живота без сезони. И без чувства. Макар и тъга, макар и гняв, макар и отчаяние, студ или пък самота. Но пък покрай тях винаги се ражда и някаква частица обич. Идва прозрение. И после осъзнаване. Че има смисъл във всяко едно съществуване и то следва своя естествен ход. Човек би живял напразно, ако не би искал да промени поне едно нещо в миналото си. Да вър

Ей така изглежда месец Март. Един такъв неугледен. Нескопосан.  Крив. Асиметричен. Недоспал. Уж премръзнал пък тръгнал гол.  Леко зъл. Не ти ли изглежда и леко подъл?  Но на моменти дори комичен. И ироничен. Най-големият му недостатък е че е студен.  И е дразнещо голям. Дълъг исках да кажа. Всички се оплакват от размера му.  Изтощително продължителен.  Още не е дошъл, а нямаш търпение да си ходи. Уж транзитно преминава, а пък се усеща като вечно пребиваващ. И то донякъде е така. Всяка година по същото време. Всяка година едно и също. Няма край значи тоя кръговрат. Е, да бе, виж колко двусмислено звучи. То това му е чарът. Каквото ѝ да виждаш както и да изглежда ТО -  полово неутрален е. Да се знае!  А да - и малко банален. Изключително тривиален. Досаден един такъв. Чак ти идва да възкликнеш от лекия ужас, който напира вътре в теб. И ако може да му плеснеш един шамар по врата, че да му дойде акълът.  И да се стресне малко. Да го свалиш от облаците дето се казва. Да се осъзнае къде се н

Тази история е такава, че нито е за разказване, нито за слушане.  Беше ранна пролет или късна зима. Не съм сигурна точно за сезона, но беше точно тогава, когато животът се възражда отново. Когато ритъмът на сърцата се рестартира и те пак забиват в симбиоза с настъпващата топлина. Ритъм, препускащ в тръс. Бяг в търсене на... в търсене на правилния път. Накратко с нея се срещнахме преди не чак толкова много години. Не помня точно колко. Е, не, не, не съм чак толкова стара, просто нали се сещаш – в това забързано ежедневие… Знаеш как е. Та истината на истините е такава, че в стремежа си да не се отклони отвъд мантинелите пропускаше важните и правилни отвесни пътечки. Така попадна в един безмилостен, безсмислен и изтощителен бяг. Е, не можеше да отрече, че по пътя е срещала някое цвете, коте или птиче. Някой объркан минзухар или случайно попаднал снежен човек. Някаква малка любов. Пролетна. Природна. Една такава чиста и неосквернена. Не, не, какви ги говориш, случайностите не съществуват.

Обзела ме е някаква сантименталност и даже ще се изложа с този кадър с несполучлив опит за тазгодишната ми торта за рождения ден на Криси,  но и това си има своя чар. Дори успях да я  заснема, нали... Ей така, един ден, когато я видя отново да си спомня първите десет. Новогодишна равносметка не си правя отдавна. В края на годината си правя родителска равносметка.  Така я наричам. Посрещането на новата година за мен е посрещане на новия живот. Приготовленията са не за изпращането на последния ден от годината, а за посрещането на първия. И първия ден от живота на неговия живот. И знам, че всички тези единици в датата и часа му на раждане не са случайни.  Цели 10 години съвместен път и взаимен обмен на житейски опит.  Макар и кулинарен инвалид се надявам да съм достоен, дори и не съвсем съвършен, родител на един вече пораснал човек. Даже голям човек - вече на цяло едно десетилетие.  Тортата изглеждаше зле, но беше вкусна, защото съм я правила аз. За Криси. И той така каза. А и най-важното

След дълъг и изморителен път Коледната звезда най-накрая пристигна в своя дом, където щеше да прекара остатъка от живота си. Беше още прекалено малка, за да може да осъзнае какво се случва, затова сърцето ѝ беше изпълнено единствено с трепет, а съзнанието ѝ беше обзето от множество мечти. Там, където отиваше обаче, нямаше да е сама. В съседство щеше да съжителства с голямо красиво цвете. Коледната звезда беше много щастлива, че ще си има компания и радостно поздрави Цветето: - Добър ден, красиво Цвете – Цветето я погледна с крайчето на листата си и не продума и дума – добър ден!, повтори Звездата. Последва отново мълчание, след което Цветето обърна с гръб листата си и заговори с раздразнение в пространството:  - Само някаква досадница ми трябваше точно сега!  - Пътувах много за да стигна дотук, но не предполагах, че ще си имам компания. А сега съм истински щастлива, че има с кого да си поговоря.  - Това съм го чувал много пъти. Какво искаш?  - Какво искам ли? – нищо. Просто да правя хо

Почивният ми ден беше натоварен с изпълнението на най-различни задачи, които чакаха своя ред. Отмятах ги една по една, а последно трябваше да мина през хранителния магазин. Обадих се на баба ми да я питам дали има нужда от нещо от магазина, ако е необходимо и през аптеката ще мина, ако каже и на северния полюс ще ида, ако има нужда и до Луната ще отскоча. Отговорът беше:  „Дарино, престани! Не съм инвалид. Престани да ме третираш като малко дете. Като искам нещо сама ще ида да си взема. Ееее, аамааа...“, и затвори телефона, а малко по-късно батерията на телефона ми приключи и бях загубила представа за времето. Влизайки в магазина забелязах, че наоколо са ме обградили само хора на възраст 65+. Смутих се. - Извинявайте, колко е часа? – попитах продавачката от кварталния магазин. - Пет без пет – каза тя. Чудесно, помислих, тогава какво правят всички тези възрастни хора наоколо в този час, след като времето им за пазар отдавна е изтекло, м? Лутах се известно време между касетката с картофи

  Трябваше да ида до пощата да си взема една пратка. На гишето за получаване на пратки имаше един човек, а останалите десет човека навън чакаха ред, за да си платят сметките за ток и вода. Всички чакаме навън в колона по един. Едно време така ни нареждаха в училище и ни се караха, ако не сме изпълнили правилно указанията. Сега пак ни се карат, само че за дистанция и маски. Докато чакам да дойде моят ред една възрастна жена, помагаща си с бастун в дясната ръка, влезе в пощата и се нареди на гишето, за което чаках. Предреди ме, исках да кажа, но това за мен в случая не беше проблем.  Дойде моят ред и охраната ми каза да влезна да изчакам до колоната, докато приключи възрастната жена и допълни: "Почакайте тук, докато приключат, ако преди това не я изгонят..." Вероятно жената често посещава пощата, помислих.  "Никой няма да ти носи пенсията у вас", повиши тон жената от гишето. Възрастната жена говореше тихо, а зад стъклото пак се чу: "Не приемаме декларации за пенс

Часът е точно 4.01 сутринта. Градът сънува под похлупака на звездите. Мечтите се сбъдват и на тяхно място се появяват нови. Нощта е време за творчески начинания. През нощта, когато всички спят, казват, че вълшебниците сътворявали своите малки чудеса.) Здравей,  пиша ти отдалече. Но не от другия край на света, нито от отсрещния бряг. Не съм на някоя далечна планета, нито на върха на някоя планина, въпреки че безкрайно много ми се иска да съм точно там. Пиша ти от една пейка, разположена върху тротоара на булеварда в близост до мястото, което обитавам и временно наричам свой дом. Около мен пространството е запълнено с какво ли не. Претрупаното пространство ни дава лъжливо усещане за пълноценност и извършва фиктивно запълване на празнотите в нашите души.  Точно зад мен се издигат два четиринадесететажни блока. Вляво до мен, в една кооперация, на първия етаж е разположена книжарница. Точно пред мен виждам голям магазин с аксесоари за баня, след него хранителен магазин и едно заведение за б