Darya

  В нощта безсънна  Луната озарява цялата вселена. Звездите са неясни.  Небето – омагьосана жена.  Облаците не напускат  този кръговрат.  Събират се.  Разпадат се.  Прощават си. Обичат се.  И пак са заедно на този свят.  Облаците са душата на жена. Понякога летят високо  друг път болезнено пълзят.  Жизнено  необходими  на слънцето  Луната и звездите. Те ще ме погълнат. Небето ще ми бъде дом.  Ще бъда лято сняг  звезда  вселена. Ще бъда вечността.  Поглеждай винаги нагоре. Облаците са  моята душа.

   В едно далечно царство, нито толкова далеч, нито прекалено близо. Не съвсем царство,   нито пък съвсем диво поле. Не особено обикновено царство, а ковид царство. Някъде   към края на пандемията, или не съвсем, живеели мирно и щастливо Григориан и   Росалинда. Нещо като цар и царица, но не съвсем. С корони, но не баш.  Неканен гост внезапно посетил техния дворец. И то не какъв да е гост, а провъзгласен  за опасен гост. Накратко казвали му вирус. Този амиго бил не просто някакъв си лек  вирус, а коронавирус. И не просто някакъв си безобиден и нещастен коронавирус, а омикрон. Първо действие Първа сцена „Ще направя прасковки за час и нека зло не мине между нас!“ След два часа: „Харесаха ли Ви моите прасковки, Григориане?“ Григориан: (вътрешен глас: „Знаеш ли състава? Да няма нещо осъдително в него?“  (разбирайте отравящо кръвта.)) На глас отговаря: „Дъхът не ми достига. Росалинда, отравяш ли ме ти?“ „Григориане, спри се! Не се тъпчи и не лъжи!...

Несигурното време подлъга кокичетата и те се разлистиха преди пролетта да е дошла. "Кокиче, това ли беше краят?" "Не знам, Кокиченце, не знам. Времето е объркващо." "Дали сме подведени? Как можем да разберем?" "Когато чакаме." "Колко време ще е необходимо?" "Никой не знае." "Дотогава?" "Дотогава се налага да живеем с това изгарящо огнено кълбо в душите ни." "Ще оцелеем ли?" "Ще оцелеем, но никога няма да сме същите." "Как така?" "Огнените топки попарват болезнено." "Ще изгорим и ще станем на пепел, така ли?" "Метафорично казано, да." "А после?" "Казах ти, после никога няма да е същото. Никое цвете на наше място няма да е достатъчно достойно и красиво за теб, или за мен, за да заеме мястото вляво от мен и вдясно от теб. Ние с теб сме дошли на този свят, за да се намерим. Родени едно до друго, едно за друго и едно до друго ще си отидем...

  Коледа наближаваше. Коледната украса беше складирана в един голям кашон, в най-долния шкаф, в килера и чакаше с нетърпение да внесе уют в дома си. Гирляндите потрепваха в очакване, а кристалните топки гъделичкаха с нетърпение снега във вътрешността си. Само Мечокът и Еленът бяха някак недоволни от пребиваването си в "дъното на къщата": - Слушай какво, Мечо, това не може да продължава повече така! - Какво искаш да кажеш? - Искам да кажа, че в момента, ние двамата с теб, сме обречени на страдание до края на животите ни в тоя мрачен и влажен килер! Трябва да намерим начин да избягаме завинаги оттук и да търсим своето щастие извън пределите на този затвор! – Мечокът го гледаше продължително леко смутено и не премигаше, а Еленът допълни с недоумение – Какво?! Не знаеш как става?! Не си ли гледал "Бягство от затвора"? – Мечокът премигаше на парцали – Вярно! Забравих, че си мечка. С тая твоя летаргия изпускаш най-важното в живота! Така да знаеш...

Опитах се да го извадя тактично, деликатно, после с лек натиск - не успях. Той толкова дълбоко бе влезнал в нея, че изглеждаше сякаш се чувстваше уютно и никога нямаше намерение да излезе оттам. Бях безсилна. Тогава на помощ се притече той:  АЗ ще го извадя! - каза спасителят. И така смело се втурна в тази борба, като един истински жребец. Насъбраха се зяпачи на агората. Неуместно бе да вадят телефони. А и кой мислеше в тоя момент за тях?! Очите им да видите! Да видите очите им! Еххх...  Жребецът зае поза "дядо вади ряпа" и се зае съвсем сериозно със задачата да го извади:  - Готова ли си?  - Да, да! Дърпай смело!  - Оттук ли?  - Малко по-нагоре!  - Така добре ли е?  - Не, не! По-надолу!  - Така?  - Вади го напред!  - Така добре ли е?  - Да.  - Готова ли си?  - Да.  - Сигурна ли си?  - Да, давай!  - Вадя го! - Вади го! Оххх... - неуспешен опит. Опитват пак:  - Но и ти трябва да ми помагаш, казва то...

      Рисунката, която беше рисунка за картичка, е мое дело. :)  Радина се събуди преди алармата да иззвъни. Очите ѝ пареха. Главата ѝ тежеше. Умът ѝ бавно се разсънваше. В първите минути всичко изглеждаше както обикновено. След това всичко започна отначало. В очите ѝ запрепускаха емоции. Сълзите започнаха да капят една след друга. Никога по две наведнъж. Първо се показваше лявата. Винаги беше първа. Тя идваше от сърцето. След това прокапваше и тази от дясно. Нея я пращаше разумът. Очите бяха по средата. Както се казва между чука и наковалнята, но по-правилно беше да се каже между разума и сърцето. Казват, че страданието пречиства душата. Ако това беше вярно, то душата на Радина се беше изтъркала от страдание и вече можеше категорично да се каже, че тя нямаше душа.  Прокапаха първите две сълзи:  - Ти защо си тук? - сълзата от лявото око попита тази от дясното.  - Не знам...  - Е как така не знаеш?  - Ами ей така, не знам. А ти защо си ту...

Ще започна разказа си банално и дори леко досадно: Седиш пред своя малък екран, втренчил поглед в мен. Вероятно си мислиш, че изглеждам блажено замечтано на тази снимка. И си казваш – котка да си в днешно време! – не! Не си прав, човече! Животът на котките никак не е лесен. Нито пък чудесен. И ще ти кажа една котешка тайна – не мечтая. Отегчен и разочарован съм. От живота съм разочарован. Знаеш ли какво ми е дал той – една шепа козина, мустаци и самота. Имам предвид, че ме е изоставил. Не Бог, не съдбата, не късметът. Животът! Животът ме е изоставил. Дори и ти някой ден ще ме изоставиш, или пък аз ще изоставя теб. Не се знае кой ще си тръгне пръв, но така правят всички.  Животът е скучен, човече. И не само, че е скучен, ами е и изключително подъл, неприветлив и несправедлив. В този ред на мисли котараците с неосквернена душа, като мен, много трудно виреят в такава среда на шизофренично предразположени хора. Напоследък още по-ясно осъзнавам, че тук, този свят, в който живеем днес с ...

Сърцето се беше отдало на своите чувства и беше оставило кръвта във вените му да препуска с бясна скорост. Любовта беше заела свободното място в горния край на тялото и умуваше нещо, свита в ъгъла, за да не пречи на никого. Разсъждаваше върху живота и си мислеше, че може би грешка е била съдбовната ѝ среща с обвързването, защото тя имаше нужда от свобода. Вместо това обаче нетърпение я беше обзело: „Хората никога няма да се научат да не бъдат консуматори и да оставят събитията да се случват съвсем естествено. Когато им дойде времето. Ама то точно във времето е проблемът бе, любов – никога не знаеш кога му е точното време, защото то просто няма такова. Затова хората все бързат. Бързат да обичат. Бързат да се любят и след това бързо разлюбват. Абсолютна липса на любов. Дори и грам мозък няма в тая шизофренична цикличност.“ Докато сърцето размишляваше тъгата се беше настанила в близост до него и слушаше с любопитство монолога му. Тъгата беше застанала като портиер на входа на аортата и ог...

В театралната зала първо се чу синоптичната прогноза: „Времето днес ще бъде слънчево. На места ще се развиват купесто-дъждовни облаци. Очакват се гръмотевични бури, поройни валежи и опасност от градушки и силни виелици“, каза синоптикът, а времето го прекъсна гневно: Едно нещо не мога да разбера в този живот! – не мога да си обясня как някакъв си синоптик и екипът му знаят по-добре от мен какво ще бъде времето вътре в мен?! Някой може ли да ми обясни? – зададе риторично въпроса си времето и настъпи неловка тишина. Синоптикът допълни: „Ето затова, драги зрители, днес прогнозата е толкова пъстра и нелогична. Просто времето винаги е непредвидимо, дори и за нас...“ - Искаше ми се да можех да бъда гореща като слънцето... – каза зимата. - Вместо да се отдавам на градусите си, сега можеше да бъда любовта и да рея волно и свободно душата си – каза лятото. - Да бях разбрала живота... – каза с тъга есента. - Аз пък изобщо не разбирам за какво сме се събрали тук, след като вие само хленчите!? –...

Минавам по обичайния сутрешен маршрут. По пътя срещам повече боклуци, отколкото хора. На автогарата дежурните градски чистачи явно са отпуск. Определено се забелязва отсъствието им. А ако професията им беше такава, че от тях зависеха човешки животи? И ако от чистотата на градските улици зависеше например твоят живот? А ако някой следеше за реда и не допускаше боклуците да са повече от хората? А ако просто имахме самосъзнанието да не се превръщаме в по-големи боклуци от боклуците... В "ако" се крият най-големите надежди и най-големите разочарования.  Вървя надолу. Трите пейки всеки път са разположени на различни места. Тази сутрин не са заети. Избирам тази със сянката. Както обикновено слушам музика. И както най-често – слушам P.I.F. - „Невидимо дете“. Тази песен ми е на душата, както се казва, откакто съм я чула за първи път. Един живот, описан в песен. Толкова елементарно и същевременно толкова сложно. Толкова кратко и ясно: „... луни, мечти... копнеж и страх... защо боли? Н...

Някъде не толкова далеч, нито прекалено близо.  Не в края на света, нито в началото.  Когато си отива лятото, но все още не е дошла есента.  Някъде към края на деня, но не и съвсем през нощта.  Две не съвсем деца, нито прекалено възрастни.  Разсъждавали върху важните неща от живота, но не най-важните.  Преди да полетят, и малко след това…  Красотата им карала минувачите да се спират. Да ги гледат дълго, с възхищение. Но не всеки би могъл да види какво се крие зад красотата и симбиозата помежду им.  Ще направят последния си полет, но пак ще се завърнат.  Ще възкръснат... Вятърът ще ги обгръща с носталгия по отминалите летни дни.  В шума тихичко ще си шептят... - Виждаш ли я тази роза там? Аз трябваше да бъда на нейно място. Щях да бъда също толкова изящна и грациозна. Даже и повече. Всички щяха да ме гледат с възхищение в навлажнените си очи. В същото време нямаше да смеят да ме докоснат, защото щяха да са наясно, че това ще ги нарани....