Публикации

Между разума и сърцето

Изображение
      Рисунката, която беше рисунка за картичка, е мое дело. :)  Радина се събуди преди алармата да иззвъни. Очите ѝ пареха. Главата ѝ тежеше. Умът ѝ бавно се разсънваше. В първите минути всичко изглеждаше както обикновено. След това всичко започна отначало. В очите ѝ запрепускаха емоции. Сълзите започнаха да капят една след друга. Никога по две наведнъж. Първо се показваше лявата. Винаги беше първа. Тя идваше от сърцето. След това прокапваше и тази от дясно. Нея я пращаше разумът. Очите бяха по средата. Както се казва между чука и наковалнята, но по-правилно беше да се каже между разума и сърцето. Казват, че страданието пречиства душата. Ако това беше вярно, то душата на Радина се беше изтъркала от страдание и вече можеше категорично да се каже, че тя нямаше душа.  Прокапаха първите две сълзи:  - Ти защо си тук? - сълзата от лявото око попита тази от дясното.  - Не знам...  - Е как така не знаеш?  - Ами ей така, не знам. А ти защо си тук?  - Аз идвам от сърцето.  - Аха - каза отегчено

Из мемоарите на един котарак

Изображение
Ще започна разказа си банално и дори леко досадно: Седиш пред своя малък екран, втренчил поглед в мен. Вероятно си мислиш, че изглеждам блажено замечтано на тази снимка. И си казваш – котка да си в днешно време! – не! Не си прав, човече! Животът на котките никак не е лесен. Нито пък чудесен. И ще ти кажа една котешка тайна – не мечтая. Отегчен и разочарован съм. От живота съм разочарован. Знаеш ли какво ми е дал той – една шепа козина, мустаци и самота. Имам предвид, че ме е изоставил. Не Бог, не съдбата, не късметът. Животът! Животът ме е изоставил. Дори и ти някой ден ще ме изоставиш, или пък аз ще изоставя теб. Не се знае кой ще си тръгне пръв, но така правят всички.  Животът е скучен, човече. И не само, че е скучен, ами е и изключително подъл, неприветлив и несправедлив. В този ред на мисли котараците с неосквернена душа, като мен, много трудно виреят в такава среда на шизофренично предразположени хора. Напоследък още по-ясно осъзнавам, че тук, този свят, в който живеем днес с теб,

Центрофугата на живота

Изображение
Сърцето се беше отдало на своите чувства и беше оставило кръвта във вените му да препуска с бясна скорост. Любовта беше заела свободното място в горния край на тялото и умуваше нещо, свита в ъгъла, за да не пречи на никого. Разсъждаваше върху живота и си мислеше, че може би грешка е била съдбовната ѝ среща с обвързването, защото тя имаше нужда от свобода. Вместо това обаче нетърпение я беше обзело: „Хората никога няма да се научат да не бъдат консуматори и да оставят събитията да се случват съвсем естествено. Когато им дойде времето. Ама то точно във времето е проблемът бе, любов – никога не знаеш кога му е точното време, защото то просто няма такова. Затова хората все бързат. Бързат да обичат. Бързат да се любят и след това бързо разлюбват. Абсолютна липса на любов. Дори и грам мозък няма в тая шизофренична цикличност.“ Докато сърцето размишляваше тъгата се беше настанила в близост до него и слушаше с любопитство монолога му. Тъгата беше застанала като портиер на входа на аортата и ог

Времето внезапно спря...

Изображение
В театралната зала първо се чу синоптичната прогноза: „Времето днес ще бъде слънчево. На места ще се развиват купесто-дъждовни облаци. Очакват се гръмотевични бури, поройни валежи и опасност от градушки и силни виелици“, каза синоптикът, а времето го прекъсна гневно: Едно нещо не мога да разбера в този живот! – не мога да си обясня как някакъв си синоптик и екипът му знаят по-добре от мен какво ще бъде времето вътре в мен?! Някой може ли да ми обясни? – зададе риторично въпроса си времето и настъпи неловка тишина. Синоптикът допълни: „Ето затова, драги зрители, днес прогнозата е толкова пъстра и нелогична. Просто времето винаги е непредвидимо, дори и за нас...“ - Искаше ми се да можех да бъда гореща като слънцето... – каза зимата. - Вместо да се отдавам на градусите си, сега можеше да бъда любовта и да рея волно и свободно душата си – каза лятото. - Да бях разбрала живота... – каза с тъга есента. - Аз пък изобщо не разбирам за какво сме се събрали тук, след като вие само хленчите!? –

Счупените хора

Изображение
Минавам по обичайния сутрешен маршрут. По пътя срещам повече боклуци, отколкото хора. На автогарата дежурните градски чистачи явно са отпуск. Определено се забелязва отсъствието им. А ако професията им беше такава, че от тях зависеха човешки животи? И ако от чистотата на градските улици зависеше например твоят живот? А ако някой следеше за реда и не допускаше боклуците да са повече от хората? А ако просто имахме самосъзнанието да не се превръщаме в по-големи боклуци от боклуците... В "ако" се крият най-големите надежди и най-големите разочарования.  Вървя надолу. Трите пейки всеки път са разположени на различни места. Тази сутрин не са заети. Избирам тази със сянката. Както обикновено слушам музика. И както най-често – слушам P.I.F. - „Невидимо дете“. Тази песен ми е на душата, както се казва, откакто съм я чула за първи път. Един живот, описан в песен. Толкова елементарно и същевременно толкова сложно. Толкова кратко и ясно: „... луни, мечти... копнеж и страх... защо боли? Н

Последният разговор на Хризантемите

Изображение
Някъде не толкова далеч, нито прекалено близо.  Не в края на света, нито в началото.  Когато си отива лятото, но все още не е дошла есента.  Някъде към края на деня, но не и съвсем през нощта.  Две не съвсем деца, нито прекалено възрастни.  Разсъждавали върху важните неща от живота, но не най-важните.  Преди да полетят, и малко след това…  Красотата им карала минувачите да се спират. Да ги гледат дълго, с възхищение. Но не всеки би могъл да види какво се крие зад красотата и симбиозата помежду им.  Ще направят последния си полет, но пак ще се завърнат.  Ще възкръснат... Вятърът ще ги обгръща с носталгия по отминалите летни дни.  В шума тихичко ще си шептят... - Виждаш ли я тази роза там? Аз трябваше да бъда на нейно място. Щях да бъда също толкова изящна и грациозна. Даже и повече. Всички щяха да ме гледат с възхищение в навлажнените си очи. В същото време нямаше да смеят да ме докоснат, защото щяха да са наясно, че това ще ги нарани.  - Хайде, престани! Нашият живот също е хубав. И ни

Спектакълът на Времето

Изображение
Времето работеше както обикновено по график, но често се случваше по независещи от него обстоятелства да се налага да действа непредвидимо и според възникналите обстоятелства.  Времето и годишните сезони напоследък често бяха в конфликт, което несъмнено усложняваше екипната им работа. В същото време бяха наясно, че не могат да съществуват един без друг. Отношенията им бяха непредсказуеми. Гонеха се. Настигаха се. После изоставаха. Изоставяха се понякога. И после пак бяха заедно сякаш нищо не е било.  Беше нощ. Купесто-дъждовните облаци в небето се виждаха като тъмни петна. Сякаш художник беше изрисувал с четка цялата болка, която носеше в себе си. Уж трябваше да е пролет. Дори наближаваше лятото, а сякаш беше есен и идваше зимата. Такива пакости правиха сезоните, че времето не само не успяваше да смогне на емоционалната им нестабилност, а вече усещаше как и самото то започваше силно да се разклаща в иначе стабилната си, зряла същност, а това още по-осезаемо го изкарваше извън строя.  М

Великденски занимания

Изображение
 

"Дървото на славата"

Изображение
Никога не съм си помислял, че ще се срещнем някога по този начин. И изобщо, че животът някога ще ни срещне. Вероятно съзнанието ми е било толкова ограничено, че не е могло да си представи, че ще ми се случи всичко това, което преживявам днес. Спомням си, когато за първи път я държах в обятията си. Виждах в нея толкова невинност и чистота. Не знаех какво бих могъл да направя за нея. Как бих могъл да ѝ се отблагодаря, че дойде в живота ми точно тогава, когато всичко беше загубило цвят и смисъл. И нямаше път напред. Когато най-накрая се прибрахме вкъщи си сипах уиски и се настаних удобно  на стола. Погледът ми беше все към нея. Нямах търпение да я видя как расте пред очите ми. Как се разлиства. Как се извисява, поемайки своя път нагоре. Представях си как животът в нея кипи и това беше единственото, което ме крепеше, докато онзи живот в мен угасваше. Чувствах се като пълен неудачник, защото ясно съзнавах, че не съм готов. Не съм готов да ѝ дам всичко, от което би имала нужда. Как бих могъл

Обувките на стареца

Изображение
Познавах Радина от много години. Както се казва – откакто се помня. Казват, че някои хора се раждат с късмет. Други – под щастлива звезда. Радина се беше родила под голо небе. Черно. Тъмносиньо му казваше тя, за да ѝ звучи по-леко. Без звезди. Без късмет. Сега пък ще кажеш, че това е оправдание на безхарактерните хора. Да, знам, може и така да е. Онзи, който съществува предимно в съзнанието ни, е най-лесно да бъде обвинен. Нали знаеш – късметът, съдбата, господ, някоя невидима сила… Все си намираме виновник за грешките, за нещастието.  - Знаеш ли – каза ми тя – аз собствения си живот не мога да наредя, не мога да се взема в ръце, пък какво остава за нечий друг живот. Но пък да ти призная много ми се иска. Възрастният мъж, за който ти споменах днес, беше на около 80 години. С бяла сресана коса. С тъмносиня раирана риза, запасана в тъмносив панталон. Над ризата – сако. Кафяво. И то на рае. Черни лъснати обувки. А погледът му един такъв пронизващ. Сякаш е събрал цялата болка на света в

Моят свят стана на 32 години

Изображение
 

Библиотека от друг свят

Изображение
Странно време беше. Дъжд, сняг, виелица, а сетне грейне едно слънце сякаш нищо не е било. Времето навън е като времето вътре. Вътре в нас имах предвид. Разликата помежду им се крие в това, че сезоните вътре се сменят много по-често, много по-драматично и по-болезнено. Понякога са толкова объркани, че не съумяват да спазят никаква последователност. Кой след кой следва, кой липсва, кой бърза или закъснява... Никакъв ред, никакъв синхрон и мисъл. Но това пък им дава едно предимство – трудно е да бъдат предвидени, а още по-малко да бъдат разбрани. Но ги има. И честно казано е хубаво, че ги има, нали? Едва ли някой би могъл да си представи живота без сезони. И без чувства. Макар и тъга, макар и гняв, макар и отчаяние, студ или пък самота. Но пък покрай тях винаги се ражда и някаква частица обич. Идва прозрение. И после осъзнаване. Че има смисъл във всяко едно съществуване и то следва своя естествен ход. Човек би живял напразно, ако не би искал да промени поне едно нещо в миналото си. Да вър

Март

Изображение
Ей така изглежда месец Март. Един такъв неугледен. Нескопосан.  Крив. Асиметричен. Недоспал. Уж премръзнал пък тръгнал гол.  Леко зъл. Не ти ли изглежда и леко подъл?  Но на моменти дори комичен. И ироничен. Най-големият му недостатък е че е студен.  И е дразнещо голям. Дълъг исках да кажа. Всички се оплакват от размера му.  Изтощително продължителен.  Още не е дошъл, а нямаш търпение да си ходи. Уж транзитно преминава, а пък се усеща като вечно пребиваващ. И то донякъде е така. Всяка година по същото време. Всяка година едно и също. Няма край значи тоя кръговрат. Е, да бе, виж колко двусмислено звучи. То това му е чарът. Каквото ѝ да виждаш както и да изглежда ТО -  полово неутрален е. Да се знае!  А да - и малко банален. Изключително тривиален. Досаден един такъв. Чак ти идва да възкликнеш от лекия ужас, който напира вътре в теб. И ако може да му плеснеш един шамар по врата, че да му дойде акълът.  И да се стресне малко. Да го свалиш от облаците дето се казва. Да се осъзнае къде се н