DARya

Несигурното време подлъга кокичетата и те се разлистиха преди пролетта да е дошла. "Кокиче, това ли беше краят?" "Не знам, Кокиченце, не знам. Времето е объркващо." "Дали сме подведени? Как можем да разберем?" "Когато чакаме." "Колко време ще е необходимо?" "Никой не знае." "Дотогава?" "Дотогава се налага да живеем с това изгарящо огнено кълбо в душите ни." "Ще оцелеем ли?" "Ще оцелеем, но никога няма да сме същите." "Как така?" "Огнените топки попарват болезнено." "Ще изгорим и ще станем на пепел, така ли?" "Метафорично казано, да." "А после?" "Казах ти, после никога няма да е същото. Никое цвете на наше място няма да е достатъчно достойно и красиво за теб, или за мен, за да заеме мястото вляво от мен и вдясно от теб. Ние с теб сме дошли на този свят, за да се намерим. Родени едно до друго, едно за друго и едно до друго ще си отидем

  В нощта безсънна  Луната озарява цялата вселена. Звездите са неясни.  Небето – омагьосана жена.  Облаците не напускат  този кръговрат.  Събират се.  Разпадат се.  Прощават си. Обичат се.  И пак са заедно на този свят.  Облаците са душата на жена. Понякога летят високо  друг път болезнено пълзят.  Жизнено  необходими  на слънцето  Луната и звездите. Те ще ме погълнат. Небето ще ми бъде дом.  Ще бъда лято сняг  звезда  вселена. Ще бъда вечността.  Поглеждай винаги нагоре. Облаците са  моята душа.

   В едно далечно царство, нито толкова далеч, нито прекалено близо. Не съвсем царство,   нито пък съвсем диво поле. Не особено обикновено царство, а ковид царство. Някъде   към края на пандемията, или не съвсем, живеели мирно и щастливо Григориан и   Росалинда. Нещо като цар и царица, но не съвсем. С корони, но не баш.  Неканен гост внезапно посетил техния дворец. И то не какъв да е гост, а провъзгласен  за опасен гост. Накратко казвали му вирус. Този амиго бил не просто някакъв си лек  вирус, а коронавирус. И не просто някакъв си безобиден и нещастен коронавирус, а омикрон. Първо действие Първа сцена „Ще направя прасковки за час и нека зло не мине между нас!“ След два часа: „Харесаха ли Ви моите прасковки, Григориане?“ Григориан: (вътрешен глас: „Знаеш ли състава? Да няма нещо осъдително в него?“  (разбирайте отравящо кръвта.)) На глас отговаря: „Дъхът не ми достига. Росалинда, отравяш ли ме ти?“ „Григориане, спри се! Не се тъпчи и не лъжи!“ „Не, не, аз само се шегувах. Едно отравяне

  Коледа наближаваше. Коледната украса беше складирана в един голям кашон, в най-долния шкаф, в килера и чакаше с нетърпение да внесе уют в дома си. Гирляндите потрепваха в очакване, а кристалните топки гъделичкаха с нетърпение снега във вътрешността си. Само Мечокът и Еленът бяха някак недоволни от пребиваването си в "дъното на къщата": - Слушай какво, Мечо, това не може да продължава повече така! - Какво искаш да кажеш? - Искам да кажа, че в момента, ние двамата с теб, сме обречени на страдание до края на животите ни в тоя мрачен и влажен килер! Трябва да намерим начин да избягаме завинаги оттук и да търсим своето щастие извън пределите на този затвор! – Мечокът го гледаше продължително леко смутено и не премигаше, а Еленът допълни с недоумение – Какво?! Не знаеш как става?! Не си ли гледал "Бягство от затвора"? – Мечокът премигаше на парцали – Вярно! Забравих, че си мечка. С тая твоя летаргия изпускаш най-важното в живота! Така да знаеш

Опитах се да го извадя тактично, деликатно, после с лек натиск - не успях. Той толкова дълбоко бе влезнал в нея, че изглеждаше сякаш се чувстваше уютно и никога нямаше намерение да излезе оттам. Бях безсилна. Тогава на помощ се притече той:  АЗ ще го извадя! - каза спасителят. И така смело се втурна в тази борба, като един истински жребец. Насъбраха се зяпачи на агората. Неуместно бе да вадят телефони. А и кой мислеше в тоя момент за тях?! Очите им да видите! Да видите очите им! Еххх...  Жребецът зае поза "дядо вади ряпа" и се зае съвсем сериозно със задачата да го извади:  - Готова ли си?  - Да, да! Дърпай смело!  - Оттук ли?  - Малко по-нагоре!  - Така добре ли е?  - Не, не! По-надолу!  - Така?  - Вади го напред!  - Така добре ли е?  - Да.  - Готова ли си?  - Да.  - Сигурна ли си?  - Да, давай!  - Вадя го! - Вади го! Оххх... - неуспешен опит. Опитват пак:  - Но и ти трябва да ми помагаш, казва той насърчително. Капчици пот започнаха да се стичат по телата им.  - Хайде на тр

      Рисунката, която беше рисунка за картичка, е мое дело. :)  Радина се събуди преди алармата да иззвъни. Очите ѝ пареха. Главата ѝ тежеше. Умът ѝ бавно се разсънваше. В първите минути всичко изглеждаше както обикновено. След това всичко започна отначало. В очите ѝ запрепускаха емоции. Сълзите започнаха да капят една след друга. Никога по две наведнъж. Първо се показваше лявата. Винаги беше първа. Тя идваше от сърцето. След това прокапваше и тази от дясно. Нея я пращаше разумът. Очите бяха по средата. Както се казва между чука и наковалнята, но по-правилно беше да се каже между разума и сърцето. Казват, че страданието пречиства душата. Ако това беше вярно, то душата на Радина се беше изтъркала от страдание и вече можеше категорично да се каже, че тя нямаше душа.  Прокапаха първите две сълзи:  - Ти защо си тук? - сълзата от лявото око попита тази от дясното.  - Не знам...  - Е как така не знаеш?  - Ами ей така, не знам. А ти защо си тук?  - Аз идвам от сърцето.  - Аха - каза отегчено

Ще започна разказа си банално и дори леко досадно: Седиш пред своя малък екран, втренчил поглед в мен. Вероятно си мислиш, че изглеждам блажено замечтано на тази снимка. И си казваш – котка да си в днешно време! – не! Не си прав, човече! Животът на котките никак не е лесен. Нито пък чудесен. И ще ти кажа една котешка тайна – не мечтая. Отегчен и разочарован съм. От живота съм разочарован. Знаеш ли какво ми е дал той – една шепа козина, мустаци и самота. Имам предвид, че ме е изоставил. Не Бог, не съдбата, не късметът. Животът! Животът ме е изоставил. Дори и ти някой ден ще ме изоставиш, или пък аз ще изоставя теб. Не се знае кой ще си тръгне пръв, но така правят всички.  Животът е скучен, човече. И не само, че е скучен, ами е и изключително подъл, неприветлив и несправедлив. В този ред на мисли котараците с неосквернена душа, като мен, много трудно виреят в такава среда на шизофренично предразположени хора. Напоследък още по-ясно осъзнавам, че тук, този свят, в който живеем днес с теб,

Сърцето се беше отдало на своите чувства и беше оставило кръвта във вените му да препуска с бясна скорост. Любовта беше заела свободното място в горния край на тялото и умуваше нещо, свита в ъгъла, за да не пречи на никого. Разсъждаваше върху живота и си мислеше, че може би грешка е била съдбовната ѝ среща с обвързването, защото тя имаше нужда от свобода. Вместо това обаче нетърпение я беше обзело: „Хората никога няма да се научат да не бъдат консуматори и да оставят събитията да се случват съвсем естествено. Когато им дойде времето. Ама то точно във времето е проблемът бе, любов – никога не знаеш кога му е точното време, защото то просто няма такова. Затова хората все бързат. Бързат да обичат. Бързат да се любят и след това бързо разлюбват. Абсолютна липса на любов. Дори и грам мозък няма в тая шизофренична цикличност.“ Докато сърцето размишляваше тъгата се беше настанила в близост до него и слушаше с любопитство монолога му. Тъгата беше застанала като портиер на входа на аортата и ог

В театралната зала първо се чу синоптичната прогноза: „Времето днес ще бъде слънчево. На места ще се развиват купесто-дъждовни облаци. Очакват се гръмотевични бури, поройни валежи и опасност от градушки и силни виелици“, каза синоптикът, а времето го прекъсна гневно: Едно нещо не мога да разбера в този живот! – не мога да си обясня как някакъв си синоптик и екипът му знаят по-добре от мен какво ще бъде времето вътре в мен?! Някой може ли да ми обясни? – зададе риторично въпроса си времето и настъпи неловка тишина. Синоптикът допълни: „Ето затова, драги зрители, днес прогнозата е толкова пъстра и нелогична. Просто времето винаги е непредвидимо, дори и за нас...“ - Искаше ми се да можех да бъда гореща като слънцето... – каза зимата. - Вместо да се отдавам на градусите си, сега можеше да бъда любовта и да рея волно и свободно душата си – каза лятото. - Да бях разбрала живота... – каза с тъга есента. - Аз пък изобщо не разбирам за какво сме се събрали тук, след като вие само хленчите!? –

Минавам по обичайния сутрешен маршрут. По пътя срещам повече боклуци, отколкото хора. На автогарата дежурните градски чистачи явно са отпуск. Определено се забелязва отсъствието им. А ако професията им беше такава, че от тях зависеха човешки животи? И ако от чистотата на градските улици зависеше например твоят живот? А ако някой следеше за реда и не допускаше боклуците да са повече от хората? А ако просто имахме самосъзнанието да не се превръщаме в по-големи боклуци от боклуците... В "ако" се крият най-големите надежди и най-големите разочарования.  Вървя надолу. Трите пейки всеки път са разположени на различни места. Тази сутрин не са заети. Избирам тази със сянката. Както обикновено слушам музика. И както най-често – слушам P.I.F. - „Невидимо дете“. Тази песен ми е на душата, както се казва, откакто съм я чула за първи път. Един живот, описан в песен. Толкова елементарно и същевременно толкова сложно. Толкова кратко и ясно: „... луни, мечти... копнеж и страх... защо боли? Н

Някъде не толкова далеч, нито прекалено близо.  Не в края на света, нито в началото.  Когато си отива лятото, но все още не е дошла есента.  Някъде към края на деня, но не и съвсем през нощта.  Две не съвсем деца, нито прекалено възрастни.  Разсъждавали върху важните неща от живота, но не най-важните.  Преди да полетят, и малко след това…  Красотата им карала минувачите да се спират. Да ги гледат дълго, с възхищение. Но не всеки би могъл да види какво се крие зад красотата и симбиозата помежду им.  Ще направят последния си полет, но пак ще се завърнат.  Ще възкръснат... Вятърът ще ги обгръща с носталгия по отминалите летни дни.  В шума тихичко ще си шептят... - Виждаш ли я тази роза там? Аз трябваше да бъда на нейно място. Щях да бъда също толкова изящна и грациозна. Даже и повече. Всички щяха да ме гледат с възхищение в навлажнените си очи. В същото време нямаше да смеят да ме докоснат, защото щяха да са наясно, че това ще ги нарани.  - Хайде, престани! Нашият живот също е хубав. И ни