DARya

Листата на крушата в двора на къщата образуваха пъстър килим върху изгнилите плодове, а по-късно (през декември) всичко побеля. Клоните се поклащаха болезнено, а листата потрепваха плахо, преди да поемат към своя последен полет. Шумът, който се носеше от тях, напомняше последната песен на славея.  Последният полъх на вятъра.  Последният залез през лятото.  Последният удар на сърцето... Слънчев лъч опари последните ѝ листа, след което те се сбогуваха с короната на своето стъбло. Преди да падне последната круша, резачката с лекота започна да прави дисекция на стъблото ѝ. Тихичко прокапаха капчици смола. Няколко минути след това (около две) животът в царската корона все още продължаваше да циркулира. Последен опит за завръщане към съществуването с граници. Последна надежда за вечност.  Последна глътка от ронливата чаша на живота. Най-мъчителната гибел за едно дърво е когато първо в сърцевината му спре да тупти живот. Тогава короната все още, казват, диша. Все още съществува, макар и покос

Познавам толкова много хора, които полагат грижи за бездомните животни. Явно някои хора не са наясно, че това включва и кастрация, и лечение (ако се налага такова, най-често вследствие на нанесен бой от човек или удар от кола). Всичко това струва пари и коства много грижи и тревоги. Повечето от тези хора или прибират бездомни животни в домовете си, или им търсят стопани, които да се грижат за тях, за да не са на улицата. Да не страдат. А! - и да не ви пречат. Но бездомните животни не са на улицата по свое желание. Те най-често попадат на улицата, благодарение на своите безотговорни стопани.  За съжаление не са малко и нещастниците, които правят всичко възможно тези животни да страдат. Да, точно нещастници са тези хора, такива които живеят в нищета, душевна нищета, и затова искат и другите да страдат.  На снимката е двегодишен котарак, който живееше около нашия блок от раждането си с още две-три котки, допреди няколко дни. Сега го няма. Изчезна заедно с три новородени котенца. Преди две

  Каква ще бъде учебната година се познава по първия учебен ден. И по първата снимка... 🧟‍♂️ От вчера гледам снимки на мили дечица и техните майки, които изпълняват този тъй свещен ритуал, според който на детето ще му върви като по вода през учебната година. При нас с Криси водата току замръзне и се превърне в хлъзгав лед. Та гледам един клип. Майката, плисвайки вода пред вратата от менче, обгърнато с венец от цветя, пълно със светена вода, говори на фалцет: "Хайде, Иванчо, на късмет да ти е, маменце, много шестици да имаш, много приятели да си намериш и много успешна да е тази година за теб! Бог да е с теб!", излива водата пред вратата, а милинкото детенце с удоволствие преминава през нея. Ауу, да го нащипеш тоя Иванчо, бе! Каква идилия, Боже! Ние с Криси: Аз - пълня една халба за бира с вода от чешмата.  Криси: Какво правиш? Аз: Ще излея тая халба с вода... така де, водата от халбата пред вратата, преди да излезеш. Той: Защо? Аз: Мии, да слушаш като по вода тая година, бе

Мечтаеш за околосветско пътешествие. Мечтаеш за злато,  скъпи коли или много пари.  Да пътуваш с яхта.  Да бъдеш известен.  Да идеш в Париж,  да видиш светлините на Ню Йорк.  Да посетиш карнавала в Рио де Жанейро.  А може би Рим, Венеция, Лондон или Палма де Майорка?  Гробници, кули, дворци, небостъргачи и катедрали…  Мечтая за околосветско пътешествие.  Но не желая екскурзовод.  Не искам да гледам бетон.  Не ме вълнува металната кула.  Не ми се гледат сантиментално изваяни детайли. Или реставрирани крепости.  Мечтая да обиколя света,  за да пея с щурците,  да пътувам с вятъра, да надникна в дъното на океана, да видя величието в погледа на орлите. Мечтая като еделвайс да превземам върхове непокорни. Да се сгуша в облаците,  да гъделичкам дърветата,  да се наслаждавам на песента на славея. Мечтая да бъда гост в дома на пчелите.  Да пренеса с мравките света на плещите си.  Да жужа над цветята и да прелетя отвъд дъгата.  Мечтая да танцувам с делфините. Да отскоча до слънцето,  а след това

На път за вкъщи реших да седна на една пейка, за да се насладя на последния полъх на лятото. Всяка година е тъжно, когато то си отива. Да, есента е красива, но няма по-неприятно нещо от това някой или нещо да си тръгне от теб, от живота ти, особено, ако го обичаш. Лястовичките поне винаги се завръщат. Не са способни на предателство. Но когато става въпрос за хора нещата седят по друг начин. Може да се каже, че градът е опустял и някак ми се струва напоследък е лишен от присъствието на пернати, освен гарги, разбира се. И гълъби. Лястовичките ги няма, няма я и тяхната песен. Но пък тя е заместена от безкрайното и непрестанно бръмчене на двигатели, клаксони и крясъци на изнервени шофьори, които заглушават рева на недоволни бебета в колички.  Поглеждам наоколо – кога градът се напълни с толкова много ламарини? Градът на ламаринените хора. Държавата на ламаринените хора. Светът на ламаринените хора. МПС-та с фабрични дефекти. Повредени и евтини. Отвън – прецизност, съвършенство във всеки де

Той отвори очи. Беше сутрин. Поредният шибан ден. От онези, в които усещаше тежест в душата си, която се съпротивляваше вътре в него и сякаш му казваше: „Пусни ме да си ходя, нещастник такъв! Ако знаех, че ще излезеш толкова безполезен боклук никога нямаше да се обвържа с теб!“ Тежеше му, сякаш носеше цялата болка, тъга и нещастие на света вътре в себе си. Ден, в който му се искаше никога повече да не беше ставал от леглото. В който му се искаше да не беше го събудила алармата. Поредният ден, в който осъзнаваше какъв страхливец е. В който си даваше сметка, че нищо нямаше смисъл, но въпреки това все още имаше сили да продължи. Всъщност не, нямаше сили, това което го държеше жив беше страхът. Страхът крепи човека. Той е последното нещо, което умира в него. Не надеждата. Не любовта. Не вярата. След като си отиде страхът след него си отива и животът. А после и човекът.  Вечерта с компанията се бяхме събрали в кръчмата на Цецо за по бира. Стенли свиреше на китарата и пееше, а ние припявахме

Лично творчество  Може би нещо глупаво в този ред на мисли: "От нас да знаете - красотата няма да спаси света, напротив - ще го погуби" или "може да сме красиви, но това не означава, че сме щастливи", "красотата винаги носи страдание", или ли пък "погледнете нашата метаморфоза. Бихме казали така - за да разгърнеш потенциала си и да повярваш във възможностите си е нужно само един човек да повярва в теб и да те насочи по правилния път. В противен случай би умрял бавно и мъчително от ударите в стъклото в търсене на правилния път към отворения прозорец." Но пеперудите не могат да говорят, затова нищо няма да ви кажат и нищо няма да научите от тях, само ще ви оставят да се наслаждавате на красотата им. Поне това все още може... 🦋  

Във въздуха се носи аромат на печен пипер. Лютеница. Туршия. И ракия. Гората опустява.  Листата запълват сивите дупки.  Лястовичките се сбогуват с песен. Скоро снежинки ще скрият усмивката на слънцето.  Любовта към лятото заспива зимен сън. Довиждане, до август...

Бях излязла по работа из града. След като приключих със задачите се запътих към вкъщи. Вървях по тротоара, но в момента, в който вдигнах поглед един човек, на няколко метра пред мен, изтърва малката торбичка, която държеше в дясната си ръка. Приближавайки се, видях, че прибира обратно в скъсания найлон малки бутилки от минерална вода, но не бяха пълни с вода, а вероятно с ракия. По лъкатушещото му тяло разбрах, че явно вече беше консумирал немалко количество от спиртната напитка. Нещастието винаги прозира през очите на хората. Усеща се в интонацията, с която говорят. Забелязва се в стойката на тялото, в движенията. Колкото ѝ да се опитваш да го прикриеш то е там, вътре в душата ти, и изплува в очите ти. Не можеш да го скриеш. Все едно да скриеш брачната халка на лявата ръка от дясната. Не можеш.  „Познавам тоя поглед – ми каза той – мислиш си, че изглеждам ужасно жалък. Изпитваш отвращение, нали? – стисна зъби от гняв и продължи – да! Злоупотребявам всеки ден. Всяка нощ. Навсякъ

Вероятно на всеки се е случвало (по погрешка, казват ставало) да вземе някоя овехтяла монета (или банкнота), абе мръсна, исках да кажа, а след това да не може да я "пробута" н икъде, защото хората не искат "мръсни" пари. Ами да! Има някаква логика, може би...  Днес на касата в магазина ми върнаха два лева. Мръсни бяха. Забелязах! Но аз обикновено нямам претенции колко чисти са парите, които прибирам в портмонето си, защото смятам, че по презумпция всички пари са" мръсни", в пряк и преносен смисъл. Е, стига да не са скъсани на две, три или четири парчета, защото тогава вече са неспасяеми. Пък и от опит знам, че по-опасни от мръсотиите по монетите са нечистотиите по душите. Парите все някак ще ги измиеш, ще ги изпереш, абе все ще се изчистят, ама душите на хората как? Не става...  Нечистоплътната душа представлява много по-голяма опасност за околните, отколкото мръсната монета. На касата в друг магазин вадя мръсната монета. Добавям я към ост

Запътвам се към хранителния магазин. На входа му се засичаме с един непознат господин. Той, като един истински джентълмен, ме избутва на прага на вратата, за да влезе първи и възможно по-бързо. Вероятно се е засилил за някоя промоционална оферта. Толкова бърза, че се блъска в мен. Аз: „Извинете!“, той, преживяйки нещо в устата си: „Ко ми се извиняваш, уе, ай глей си в краката!“ Аз в краката си гледам, но ти можеш да погледнеш в книжката „Как да се държим в обществото“, например.  Наредила съм се пред студената витрината и чакам да дойде моя ред, за да си купя сирене, че ми трябва спешно. Пред мен е една дама, а зад мен един господин. Идва моят ред. Продавачката: „Добър ден, какво ще желаете!“ Аз:„Добър ден! 500 гр. от сирене „Северно сияние“, моля!“ Онзи зад мен: „Едно кило от ей оня кашкавал!“ Продавачката: „Но господине, дамата е преди Вас.“ „Давай от оня кашкавал там ти казвам!“ Продавачката сърдито: „От кой? От този ли?“ Клиентът: „Не бе, душата, от ей ония кашкавал там, бе!“

Чакалнята на гарата е стратегическо място. Е, било е. Сега е просто поредната разпадаща се част от миналото с едва доловим полъх на сантименталност. Животът между стените отдавна си е отишъл и единствено въображението може да възобнови унищожените парченца живот наоколо.  Минавам през подлеза и влизам в чакалнята на гарата. Обикновено вътре е толкова безлюдно, че човек трудно вече би могъл да си го представи по друг начин. През нощта гарата не е най-подходящото място за преминаване. На моменти изглежда зловещо и повече опасно. Някога обаче е била пълна с хора, които с трепет са чакали да се качат на влака, да се настанят удобно в купето и да потеглят към някое приключение. А сега хора с желание за приключения няма.  Преминавайки през чакалнята чух женски глас. Звучеше някак разярено. Интуитивно очите ми веднага започнаха да търсят откъде идва тази олелия. Виковете рикошираха в ронещите се стени: "Изчезвай от тука! Чуваш ли какво ти казах! Веднага! Цялата чакалня смърд

Не си спомням точно кога се случи. Бях малко коте, когато един малък и един голям човек ме срещнаха на улицата.  - О, виж колко е сладко! – каза с умиление то – мамо, може ли да си го вземем вкъщи? – попита хлапето.  - Не! – отговори майка му.  - Но защо?  - Защото изисква много грижи, а в момента няма кой да се грижи за него. И нали знаеш, че баща ти никак не обича животни? – каза майката и допълни с досада, говорейки на себе си – той и хора не обича, но това е друг въпрос.  - Но, мамо, моля те! Обещавам, че аз ще се грижа за него. Ще го храня, ще го обичам и ще го галя винаги. Тате ще се съгласи. Моля те, моля те…  - Казах не! – малкият се разплака. Тръгнаха си, а аз продължих да се скитам. След известно време се върнаха. Явно хлапето беше убедило майка си и директно ме взеха с тях. Заведоха ме на ветеринар и после в техния дом. Всичко изглеждаше наред, докато не се появи третият човек вкъщи. Онзи, който наричаха баща на хлапето. Той постоянно ме гонеше и подри

Минавам през подлеза на гарата и се запътвам към центъра на града. Някъде по средата баба и дядо вървят по тротоара, хванати за ръка, а аз зад тях. Отпечатъкът на времето е оставил множество физически следи върху тях. Жаркото слънце грее безмилостно. Вървят бавно. Малки капчици пот се спускат по телата им.  - Изморена ли си?  - Много ми е топло, но ще издържа.  - Хайде, дай ми тази чанта.  - Не ми тежи.  - Аз ще я нося.  - Не искам да се натоварваш излишно.  - Ако се наложи и теб ще понеса, само дай знак.  Той грабна чантата ѝ. Вървим и мълчим. Жената:  - Ако си се изморил аз ще нося чантата.  - Ти само ме дръж за ръката.  - Държа те.  - Не ме пускай.  - Няма.  - Добре. Не искам да ти се случи нещо, точно когато ръката ти не държи моята.  Погледнаха се, а на лицата им се образуваха усмивки, изпълнени с любов. Вървим. Те пред мен. Аз зад тях.  - Норче, много те обичам, нали знаеш?  - Знам.  - Не пускай ръ

Ежедневно срещаме публикации и коментари на хора, които изказват в социалните мрежи своето мнение за COVID-19.  Някои от тях са налудничави, други смешни или иронични, а трети звучат твърде нелепо. Започвам с един коментар на една дама, която написа в една група, създадена за обмен на опит и споделяне на актуална информация относно Covid-19, следното:  „Очевидно много неща ще ви се изяснят, но късно. Дотогава може да се посмеете…“  Е, хайде да се посмеем!  1. Смеете се, но този вирус наистина е направен от американците и свалят имунитета на хората с 5G, за да може слабите да умрат и правителствата да ни подготвят за война с извънземните.  2. Знаеш ли, през 2010 година за пръв път разбрах за чипизацията на хората. Тогава никой не го вярваше, но сега доста хора са с чипове. Тук не става дума за вяра, те хората на всичко се присмиват, защото са неосведомени или заблудени, или примитивни, или всичко наведнъж. Да не споменавам колко са арогантни, самодоволни и к