DARya

Тази история е такава, че нито е за разказване, нито за слушане.  Беше ранна пролет или късна зима. Не съм сигурна точно за сезона, но беше точно тогава, когато животът се възражда отново. Когато ритъмът на сърцата се рестартира и те пак забиват в симбиоза с настъпващата топлина. Ритъм, препускащ в тръс. Бяг в търсене на... в търсене на правилния път. Накратко с нея се срещнахме преди не чак толкова много години. Не помня точно колко. Е, не, не, не съм чак толкова стара, просто нали се сещаш – в това забързано ежедневие… Знаеш как е. Та истината на истините е такава, че в стремежа си да не се отклони отвъд мантинелите пропускаше важните и правилни отвесни пътечки. Така попадна в един безмилостен, безсмислен и изтощителен бяг. Е, не можеше да отрече, че по пътя е срещала някое цвете, коте или птиче. Някой объркан минзухар или случайно попаднал снежен човек. Някаква малка любов. Пролетна. Природна. Една такава чиста и неосквернена. Не, не, какви ги говориш, случайностите не съществуват.

Обзела ме е някаква сантименталност и даже ще се изложа с този кадър с несполучлив опит за тазгодишната ми торта за рождения ден на Криси,  но и това си има своя чар. Дори успях да я  заснема, нали... Ей така, един ден, когато я видя отново да си спомня първите десет. Новогодишна равносметка не си правя отдавна. В края на годината си правя родителска равносметка.  Така я наричам. Посрещането на новата година за мен е посрещане на новия живот. Приготовленията са не за изпращането на последния ден от годината, а за посрещането на първия. И първия ден от живота на неговия живот. И знам, че всички тези единици в датата и часа му на раждане не са случайни.  Цели 10 години съвместен път и взаимен обмен на житейски опит.  Макар и кулинарен инвалид се надявам да съм достоен, дори и не съвсем съвършен, родител на един вече пораснал човек. Даже голям човек - вече на цяло едно десетилетие.  Тортата изглеждаше зле, но беше вкусна, защото съм я правила аз. За Криси. И той така каза. А и най-важното

След дълъг и изморителен път Коледната звезда най-накрая пристигна в своя дом, където щеше да прекара остатъка от живота си. Беше още прекалено малка, за да може да осъзнае какво се случва, затова сърцето ѝ беше изпълнено единствено с трепет, а съзнанието ѝ беше обзето от множество мечти. Там, където отиваше обаче, нямаше да е сама. В съседство щеше да съжителства с голямо красиво цвете. Коледната звезда беше много щастлива, че ще си има компания и радостно поздрави Цветето: - Добър ден, красиво Цвете – Цветето я погледна с крайчето на листата си и не продума и дума – добър ден!, повтори Звездата. Последва отново мълчание, след което Цветето обърна с гръб листата си и заговори с раздразнение в пространството:  - Само някаква досадница ми трябваше точно сега!  - Пътувах много за да стигна дотук, но не предполагах, че ще си имам компания. А сега съм истински щастлива, че има с кого да си поговоря.  - Това съм го чувал много пъти. Какво искаш?  - Какво искам ли? – нищо. Просто да правя хо

Почивният ми ден беше натоварен с изпълнението на най-различни задачи, които чакаха своя ред. Отмятах ги една по една, а последно трябваше да мина през хранителния магазин. Обадих се на баба ми да я питам дали има нужда от нещо от магазина, ако е необходимо и през аптеката ще мина, ако каже и на северния полюс ще ида, ако има нужда и до Луната ще отскоча. Отговорът беше:  „Дарино, престани! Не съм инвалид. Престани да ме третираш като малко дете. Като искам нещо сама ще ида да си взема. Ееее, аамааа...“, и затвори телефона, а малко по-късно батерията на телефона ми приключи и бях загубила представа за времето. Влизайки в магазина забелязах, че наоколо са ме обградили само хора на възраст 65+. Смутих се. - Извинявайте, колко е часа? – попитах продавачката от кварталния магазин. - Пет без пет – каза тя. Чудесно, помислих, тогава какво правят всички тези възрастни хора наоколо в този час, след като времето им за пазар отдавна е изтекло, м? Лутах се известно време между касетката с картофи

  Трябваше да ида до пощата да си взема една пратка. На гишето за получаване на пратки имаше един човек, а останалите десет човека навън чакаха ред, за да си платят сметките за ток и вода. Всички чакаме навън в колона по един. Едно време така ни нареждаха в училище и ни се караха, ако не сме изпълнили правилно указанията. Сега пак ни се карат, само че за дистанция и маски. Докато чакам да дойде моят ред една възрастна жена, помагаща си с бастун в дясната ръка, влезе в пощата и се нареди на гишето, за което чаках. Предреди ме, исках да кажа, но това за мен в случая не беше проблем.  Дойде моят ред и охраната ми каза да влезна да изчакам до колоната, докато приключи възрастната жена и допълни: "Почакайте тук, докато приключат, ако преди това не я изгонят..." Вероятно жената често посещава пощата, помислих.  "Никой няма да ти носи пенсията у вас", повиши тон жената от гишето. Възрастната жена говореше тихо, а зад стъклото пак се чу: "Не приемаме декларации за пенс

Часът е точно 4.01 сутринта. Градът сънува под похлупака на звездите. Мечтите се сбъдват и на тяхно място се появяват нови. Нощта е време за творчески начинания. През нощта, когато всички спят, казват, че вълшебниците сътворявали своите малки чудеса.) Здравей,  пиша ти отдалече. Но не от другия край на света, нито от отсрещния бряг. Не съм на някоя далечна планета, нито на върха на някоя планина, въпреки че безкрайно много ми се иска да съм точно там. Пиша ти от една пейка, разположена върху тротоара на булеварда в близост до мястото, което обитавам и временно наричам свой дом. Около мен пространството е запълнено с какво ли не. Претрупаното пространство ни дава лъжливо усещане за пълноценност и извършва фиктивно запълване на празнотите в нашите души.  Точно зад мен се издигат два четиринадесететажни блока. Вляво до мен, в една кооперация, на първия етаж е разположена книжарница. Точно пред мен виждам голям магазин с аксесоари за баня, след него хранителен магазин и едно заведение за б

  Отивам до магазина. На влизане един господин отърка телесата си в левия ръкав на якето ми. Извадих дезинфектант от чантата си и напръсках щателно мястото. Чувствам се като истински Райд - Убивам ги на място, изтрепвам ги до крак! Купувам си шоколад. Прибирам се вкъщи. Събличам всички дрехи още на вратата и влизам в банята да се дезинфекцирам. Навсякъде, от-до, няма тънга-мънга. След дезинфекцията ми е ред на шоколада. Слагам маска и ръкавици. След това слагам обилно количество веро на абразива на гъбата и старателно изтърквам опаковката му. Оставям го три дни да отлежи, че да не би случайно да е останал някой мутирал микроб, който не го ловят вируси, а такова бе, препарати. Не умирга от балончета исках да кажа. След три дни слагам ръкавици и започвам да ям с идеята, че всичко е под контрол.  Ше гледам вечерната емисия КОВИДни. Отивам в банята. Запретвам ръкави като един истински Монк и започвам щателна дезинфекция на ръцете си, които преминават през най-различни препарати от сапун до

  Получавам съобщение във Вайбър. Баба ми е. Пратила ми снимки на някакви маратонки. Отдолу пише: "Даре, какво ще кажеш за тези маратонки?"  Аз: "Детски или дамски са?" - питам, защото често се случва да купува на малкия някакви неща и не мога да преценя от снимката.  Тя: "Дамски."  Аз: "За теб ли са?"  Тя: "Уффф, питам те дали ти харесват?"  Аз: "Не са лоши, но не бих ги носила, много са груби."  Тя: "На снимката са отблизо. Иначе са по-хубави."  Аз: "Добре." Тя: "Харесват ли ти?" Аз: "Не." Тя: "Ще ги донеса да ги пробваш." Аз: "Не искам. Не ми харесват." Тя: " Е защо? Много са хубави." Аз: "Добре, но не искам." Тя: "И много топлят." Аз: "Не искам." Тя: "На живо са много хубави." Аз вече разбирам на къде бие: "Поръчала си си маратонки от Интернет, сега не ти стават и искаш да ми ги пробуташ?" Тя: "Да. З

  Събудих се малко след полунощ от някакъв шум в кухнята. Опитах се отново да заспя. Безуспешно. Не след дълго погледнах часовника - вече минаваше 4.00. Понякога и нощта минава неусетно. Отново опит да заспя. След малко погледнах часовника - 6.03 - няма смисъл, след седем минути ще звънне алармата, която трябваше да ме събуди.  Ако когато бях малка не бях гледала филми, в които неодушевените предмети оживяват, може би никога нямаше да ми дойде наум, че шумът от кухнята вероятно е възникнал от спор между краставицата и домата например. Или пък между хладилника и печката. Или тенджерата и похлупакът.  Тенджерата седеше кротко прибрана, заедно с другата посуда, на горния рафт в шкафа в кухнята. На долния рафт забравен тъжеше похлупакът. По едно време черпакът заблъска върху плота и се провикна: "Бързо, новините свършиха. 1001 тенджери под налягане започва, всички на масата около купата с пуканки. Нямам търпение да гледам новата серия и да разбера телената гъба, абразивът на домакинск

  Знаете ли как се чувства жена, попаднала в магазин за ВиК части? - като мъж в дрогерия, купуващ дамски превръзки за съпругата си през октомври 1989 година.  Реших да се правя на ВиК майстор и да отремонтирам сифона на мивката в кухнята, защото тече. Налага се да ида до най-далечния магазин. Тръгнах пеша натам, а не е никак близо.  В такива магазини, когато жена влезе за първи път обикновено не знае какво да очаква. Изглеждаше ми сякаш всички хора вътре се движат някак хаотично. Абе като зомбита. Навсякъде е басиму кочината, но това е субективното ми усещане. Всъщност...  Забелязах, че от едната страна прецизно бяха сортирани фитинги. Що им е да ги сортират като всички са еднакви? - е, що, нали и те работа трябва да си намират... Кво като са еднакви?  В магазин за ВиК части по презумпция работят само мъже. В този и една възрастна жена, която обслужва клиентите на касата. Тя е онази, която въдворява ред и раздава правосъдие. Дето на галено я наричат "лелчето". Гледа те изпод

Гълъбите по централните части на града кълват от земята случайно изпадналите семки покрай хилядите шлюпки, изплюти от устите на чоплещите ги през изминалата нощ. Случайно ритам нещо с крак. Какво ли? - фас. Сядам на една пейка. Минава автобусът от с. Мараш. В него всички са без маски. Забелязала съм, че в градския и извънградския транспорт е една друга реалност.  Той спря на спирката. Хората се изнизаха от него. Уточнение - повече хора, отколкото седалки има в автобуса. Автобусът е инкубатор. В автобуса хората не се заразяват, затова не носят маски, но в училищата заразата дебне от всеки ъгъл. Там децата реват пред входа на училището, ако са си забравили маската, защото не ги пускат вътре, ако не носят маска. А в автобуса защо ги пускат без маска? Възрастните си правят каквото си искат, защо и децата да не го правят?  Представям си следното: Вървя по улицата. На спирката пред мен виждам някакъв мъж. Чувам хлипане. Приближавам. Изглежда толкова беззащитен. Горкият човечец. &

Листата на крушата в двора на къщата образуваха пъстър килим върху изгнилите плодове, а по-късно (през декември) всичко побеля. Клоните се поклащаха болезнено, а листата потрепваха плахо, преди да поемат към своя последен полет. Шумът, който се носеше от тях, напомняше последната песен на славея.  Последният полъх на вятъра.  Последният залез през лятото.  Последният удар на сърцето... Слънчев лъч опари последните ѝ листа, след което те се сбогуваха с короната на своето стъбло. Преди да падне последната круша, резачката с лекота започна да прави дисекция на стъблото ѝ. Тихичко прокапаха капчици смола. Няколко минути след това (около две) животът в царската корона все още продължаваше да циркулира. Последен опит за завръщане към съществуването с граници. Последна надежда за вечност.  Последна глътка от ронливата чаша на живота. Най-мъчителната гибел за едно дърво е когато първо в сърцевината му спре да тупти живот. Тогава короната все още, казват, диша. Все още съществува, макар и покос

Познавам толкова много хора, които полагат грижи за бездомните животни. Явно някои хора не са наясно, че това включва и кастрация, и лечение (ако се налага такова, най-често вследствие на нанесен бой от човек или удар от кола). Всичко това струва пари и коства много грижи и тревоги. Повечето от тези хора или прибират бездомни животни в домовете си, или им търсят стопани, които да се грижат за тях, за да не са на улицата. Да не страдат. А! - и да не ви пречат. Но бездомните животни не са на улицата по свое желание. Те най-често попадат на улицата, благодарение на своите безотговорни стопани.  За съжаление не са малко и нещастниците, които правят всичко възможно тези животни да страдат. Да, точно нещастници са тези хора, такива които живеят в нищета, душевна нищета, и затова искат и другите да страдат.  На снимката е двегодишен котарак, който живееше около нашия блок от раждането си с още две-три котки, допреди няколко дни. Сега го няма. Изчезна заедно с три новородени котенца. Преди две